Професията "журналист" тотално се обезличи

Седем - 8 стр.
Професията "журналист" тотално се обезличи
Иван ИБРИШИМОВ

Иван Ибришимов е роден в София през 1954 г. Завършил е радио и телевизия във ВМЕИ, сега Техническия университет и телевизионна журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Започва журналистическата си кариера като студент във в. "Технически авангард". Работи 14 години в Българската телевизия, като преминава по цялата стълбичка от репортер до водещ на елитни рубрики като "Световна икономика" и "Актуална антена", на която е и завеждащ редакция. Напуска през 1992 г. след закриването на дирекция "Публицистика". В печата е последователно зам.-главен редактор на вестниците "Столица" (1992 г.), "Експрес" (1993 г.) и "Демокрация" (1994 -1996 г.). От 1997 до 2002 г, е секретар на президента на РБ Петър Стоянов. След 2002 г. работи отново като политически наблюдател във в. "Демокрация", а след закриването му като зам.-главен редактор на в. "КЕШ". Автор е на три публицистични книги. В момента е на свободна практика. Обезличаването на журналистическата професия беше желано от днешните властници. То беше грижливо подготвено и старателно осъществено по класическата схема - принуда и пари. Най-тъжното е, че съучастници, а често и движещи фигури в ритуалното убийство на професионализма станаха наши колеги, които продължават да претендират за водеща роля в българското медийно пространство. Резултатът се вижда най-ясно от оценката на "Фрийдъм Хаус" за 2007 г. В рамките на Европейския съюз единствено медиите 8 България и Румъния са определени като "частично свободни". Криво разбраната обективност На начеващите журналисти съвсем правилно им се обяснява, че трябва да се стремят към обективност. Пропуска се обаче важното уточнение, че обективни са единствено и само фактите. Останалото е въпрос на субективна преценка на събитията, която проличава дори в чисто информационните текстове или в живите репортажи на електронните медии. В годините на остри политически сблъсъци и на уличната демокрация ракурсът на камерите и фотообективите, да речем, често беше по-важен от всякакво текстово съдържание. Ниската камера превръщаше и най-скромния митинг във внушителна обществена проява и обратното -кадърът от птичи поглед показваше полупразните площади или зали, респективно омаловажаваше съответното събитие. Близките планове и особено "гросовете" разкриваха непознати за гражданите качества на един или друг политик. Трябваше да мине време, докато главните действащи лица на прехода осъзнаят за какво точно иде реч. Ако говорим за силата на текста, всеки професионал добре знае, че и без епитети, а само с повишаване на "глаголната температура" примерно или с по-експресивен изказ могат да се постигнат неподозирани резултати. В един момент това сякаш беше осъзнато и от двете страни, участващи в процеса. Но пренебрегната се оказа третата, най-важна страна - драгият читател или зрител, наричан цинично от набедени анализатори и пиари "рецепиент", а в много случаи и "пациент". С осъзнаването на истината от обществото започна и масираната атака срещу силната авторска журналистика и срещу професионализма. Като първа стъпка обективността се превърна в обективистичност. Като втора, опростачаването, което методично беше провеждано до 1989 г. върху цялата нация, се върна масирано в медийното пространство след 2002 г. и под формата на чалга-култура или балканско "риалити" първо обезсмисли, а след това и обезглави журналистиката. Пари, пари и пак пари Основен аргумент на шефовете от търговските медии за масираното нахлуване на простащината, естествено, е търсенето. Щом нещо се търси, то носи пари и трябва незабавно да бъде предложено на пазара. Някак незабелязано печатни издания, радиостанции и телевизии промениха облика си. Политическите, икономическите и социалните теми бяха изместени от откровена жълтевина и пошлост, анализите и разследванията на практика изчезнаха като жанрове, накрая се стигна до пряко изкупуване на медии и замяната им с нови, отговарящи на високите стандарти на чалгата в същите три превъплъщения - политическо, икономическо и социално. Разследващите журналисти, анализаторите и коментаторите станаха излишни. Те или трябваше да "повишат" квалификацията си до равнището на новите си работодатели или просто да напуснат и да сменят професията. Най-неудобните биваха и биват направо отстранявани с цялата изобретателност на овластените мерзавци. ако си послушен - получаваш, и то много, ако не си - ще получаваш колкото да преживееш. Ако пак не се вслушаш - аут! Стигна се дотам, че титаните на мисълта в т. нар. Съюз на издателите "учтиво" нареждат на колегите си да не взимат на работа лицето "X" или "У". По подобен безскрупулен начин действат и босовете в рекламния бизнес, нерядко и самите рекламодатели. И докато във втория случай нещата са по-обясними, то политическата принуда е диагноза за отсъствие на истинска държавност, от една страна, и на елементарно организирано гражданско общество, от друга. Наистина тъжна гледка е да наблюдаваш гърчовете на колегите от трите най-големи ефирни телевизии, когато трябва да прикрият или поне да омаловажат провалите на властниците. Страхът от загуба на рекламодатели, които от своя страна са зависими от властта, надделява над всякакви професионални критерии на медий-ните началници и от ефира в индийска нишка изчезват всички що-годе мислещи личности. Кой идва на тяхно място, е излишно да обяснявам. Личностното обезличаване Да ме прощават колегите от журналистическите факултети, сред които имам много приятели, великолепни професионалсти, но и те носят определена вина за олекотяването на професията. Редакциите са пълни с техни възпитаници, които чинно и точно могат да запишат всякаква поднесена им от властта информация, но нито имат знанията, още по-малко бекграунда, за да разберат уловките, втория и третия план на казаното и същинските цели на конкретния политик. Тези "калдаринки", както ги наричаше покойният ни колега Любо Данчев, са любим аксесосар на всеки самоуважаващ се политически малоумник. Те придружават делегациите по близки международни дестинации - по-екзотичните са за босовете, те красят коктейли, промоции и полюции от всякакво естество. За тях да пипнат бицепса на поредния месия, е далеч по-важно от напипването на шарлатанията около него. Тяхното лично всекидневие се нищи в просташките рубрики и издания наравно с битиетата, питиетата и дупетата на фолкзвезди, фолкз-вездьовци и откровени педали. За тези мили наши колежки и колеги принципната защита на позицията, ако изобщо я имат, е нещо непознато, защото не е имало кой да им обясни що е професионална доблест и чест, а в редакциите послушанието им е добре възнаградено. Да не създаваш главоболия и конфликти, да избягваш и най-малкия риск, се превръща в житейска философия, поощрявана щедро и с удоволствие от властта и шефовете на повечето медии. Затова съм "добре информиран оптимист", когато говорим за бъдещето на професията. Песимизмът ми идва от ясното съзнание, че в една страна, в която самата държавност е дефицитна, в която гражданското общество съществува само на книга, защото самите градове бяха обезсмислени от лавината на агресивната селяния (тип манталитет), в която методичното опростачване на нацията се е превърнало отново в официална политика, както преди 1990 г. - истински демократични медии не могат да съществуват. Затова на последните мохикани от гилдията мога да кажа едно - принципът на "китайската капка" е велик. Бийте в една точка колеги и не се отказвайте. Страхът на всяка власт от истината е по-голям от всякакви професионални страхове. И добър или лош, натискът от страните на ЕС и НАТО също помага. Това, което не намира място в българските медии, отдавна излиза в странство, а ефектът от политическите шамари ще става все по-оглушителен.
сряда, 21 май 2008 05:30:55