Как интернет избута журналистите в ъгъла

Дневник - 15 стр.
Как интернет избута журналистите в ъгъла


Радиото агонизира, пресата си отива, телевизиите откриват интернет сайтове, иде епохата на новите медии. След няколко години на ентусиазъм за дигиталното информационно бъдеще се появиха и първите тревожни сигнали, че нещо не е наред. Тази седмица „Дневник“ предлага част от дебата и откъси от няколко книги на тази тема, предизвикали бурни спорове. Не става дума за вас, журналистите, а за институцията. Вие не разказвате цялата истина и хората все по-малко ви вярват.“ Това обяснява американката Фей Андерсън, типичен представител на новата вълна на т.нар. гражданска журналистика. Хосе Антонио Варгас от в. „Вашингтон пост“, който разказва за това явление, шеговито подмята, че внимателно записва всяка нейна дума, за да не би случайно да го обвинят, че е цитирал госпожица Андерсън неточно. Според мислещите като нея хиляди и хиляди хора на Запад всеки може да бъде журналист, стига да има връзка с интернет. „Създайте си блог, много е лесно. Научете се да си записвате подкаст, няма да се измъчите.“ Иска ми се да й кажа „хей, не е толкова просто да си журналист“, но си държа езика зад зъбите и слушам, продължава Варгас. Защото е факт, че независимо от кандидатите за президент и техните предизборни щабове безпрецедентен брой американци участват в това грандиозно политическо начинание благодарение на глобалната мрежа. Огромни потоци от критики срещу водещите печатни издания и телевизионни канали и инструкции към начинаещите блогъри и граждани-журналисти заливат дигиталното пространство и под лозунга „Това е новата журналистика!“ дават шанс на милиони хора, чийто глас досега оставаше нечут. А чува ли ги някой изобщо? Наистина ли това е журналистика? Каква е разликата между гражданин-журналист и политически блогър? В термина гражданин-журналист има нещо оруелско, казва Андрю Кийн, автор на скандалната книга „Култът към аматьора“, критикуваща концепцията на Web 2.0, според която определено не е добре, че всеки може да качва съдържание в интернет. „Хората се превръщат в Биг брадър чрез камерата или клавиатурата си. Те търчат навсякъде след кандидатите и това е отвратително. Не се става изведнъж велик журналист по същия начин, по който не можеш лесно да си велик готвач или футболист. Журналистите следват определени стандарти и етичен кодекс. При тях господстващият принцип е обективността. Не е така в света на гражданската журналистика, където всичко може дамине и фактите се омесват с измислиците. Традиционната журналистика е тази на нюансите, интернет медиите размахват чук.“ Други смятат, че този процес обогатява журналистиката с истории за обикновени хора и техните гледни точки, въпроси и спорове. Майкъл Стивънс, който преподава история на медиите в Нюйоркския университет, казва, че гражданската журналистика ни връща във времената на новините, предавани от уста на уста, когато общността се е събирала на мегдана, или в по-нови времена - към бурните 60 години, когато гневната младеж бълваше лавина от листовки, памфлети и самиздат. Стивънс прави разлика между гражданската журналистика и политическия блог - първото е типична репортерска работа, а второто е по-скоро пропаганда. „Наистина няма определение какво е гражданин-журналист, само многобройни премери“, посочва Дан Гилмор, коментатор във вестник „Сан Хосе Мъркюри нюз“ и автор на книгата „Ние, медията: Теренната журналистика от хората и за хората“. Тези примери се простират от професионални журналисти до такива, които от време на време искат да разкажат нещо, без да претендират, че са новинари. „Те се възползват от целия нов арсенал от цифрови камери и блогове, като много често мотивацията им идва от голямото разочарование от традиционните медии и обвързването им с всевъзможни анализатори, политически кръгове, социолози, стратези и финансисти на кампании като източници.“ Но само няколко месеца по-късно нещата не изглеждат толкова революционни колкото ги описваха възторжено любителите на гражданската журналистика миналата есен. Обещанията, че се задават „YouTube избори“ се удавиха във вълната от пропаганда, заливаща избирателите през традиционни медии. Самите кандидати умело се защитават от т.нар. дигитални воайори и производители на аматьорски филмчета. Никой досега не е успял да пробие в личното пространство на Хилари Клинтън, Барак Обама или Джон Маккейн и да ги изтипоса с нещо скандално в интернет, където интересът се генерира именно от евтини скандали, а не от спорове за идеи и политически концепции. Затова засега интернет не е повлиял драматично на хода на кампанията. Не се случи и дигиталното цунами - вярно, че всеки кандидат инвестира в нови медии, чрез които да се рекламира, да присъства в популярни места като Facebook и MySpace и да набира там хиляди „приятели“. Но политическият ефект от подобни ходове е под въпрос най-малкото защото масовият потребител на тези сайтове не е на възраст да гласува. Нито един от кандидатите не е и творение на интернет. Да, през глобалната мрежа се набират милиони долари дарения за кампаниите. В САЩ се заговори за възникването на т.нар кликокрация - масирано използване на мрежата за организиране и финансиране на щабовете и симпатизантите. Стига да имате банкова карта, трябват ви три кликвания с мишката, за да дадете своя принос за предпочитания кандидат. Не случайно Клинтън и Обама заедно набраха онлайн 75 милиона долара само през февруари. Ако политиката е пари, сигурно сте забелязали, че на пазара има нова банка, коментира по този повод „Вашингтон пост“. Гражданската журналистика не замести традиционните медии като основно бойно поле на кандидатите. Блогосферата е доминирана от безкомпромисни крайнолеви или крайно-десни автори, но техните послания нямат ефект върху масовия избирател. Господар на дебата си остават сблъсъците пред телевизионните камери, а това, че Си Ен Ен ги предаваше и по YouTube, само потвърждава, а не опровергава този факт. Не се състоя и дигитализирането на политиката Всички кандидати обикалят от зала на зала за лични срещи с избиратели и поддръжници, а не седят пред компютъра, за да бъдат препредавани в интернет. Основната причина е, че интернет изисква 24-часово „включване“ на съответния политик, а това е не само физически невъзможно, но и подкопава контрола върху предаването на послания. Кампаниите са начинание централизирано, йерархично, разчетено във времето, със собствена хореография и контрол. Интернет може със светкавична скорост да разпространи послание, но и около него да се струпа цяла армия от потребители, които да го ликвидират. В това е очарованието, но и проклятието на мрежата. Избирателите могат по-лесно да четат и гледат посланията и да си ги препредават, но това не премахва традиционния проблем за оформяне на едно малко твърдо хиперактивно електорално ядро и голяма група неинформирани избиратели. Коварни са и опитите да се привлича внимание с триковете на интернет - ефектни клипове и виртуални реклами, които обаче не се превръщат в избирателна подкрепа в реалния свят. В същото време има нещо, което си заслужава да бъде забелязано - партньорството или дори т.нар. синергия между традиционни и нови медии Правят го Рупърт Мърдок и Би Би Си например и от това може да се роди мощна смес от журналистически професионализъм, предприемаческа агресивност и нови технологии. Благодарение на това рязко може да се повиши скоростта на движение на такива начинания по информационните магистрали, като се съхрани тяхната адекватност, съдържателност и отговорност. Което обаче не премахва фундаментален проблем на традиционната журналистика - че в очите на читателите, зрителите и слушателите си тя продължава да кара на автопилот и изглежда като портиер, който решава кое е важно за обществения интерес и кое не. Интернет разтвори с трясък охраняваната врата, избута встрани професионалните журналисти и превръща читателите в репортери и коментатори. Въпросът е къде е прагът, на който възторжените потребители ще преоткрият, че професионализмът трябва да се цени, че качествената информация струва пари и че в крайна сметка по-важна е самата информация, а не пътят, по който се стига до нея и начинът на създаването й.
четвъртък, 15 май 2008 04:15:33