Жълтия император

сп. Мениджър - 74 стр.
Жълтия император



Уилям Рандолф Хърст натрупва несметно богатство от създаването
на скандалната преса и го харчи с размах. Внучка и правнучки се изявяват
като героини на сензации и поддържат шума около фамилията
ТОВА НЕ Е НАРЪЧНИК за раждането на българското вестникарство на прехода, а подборка от най-прочутите фрази на Уилям Рандолф Хърст - американския магнат, създал необятна медийна империя, признат за баща на жълтата преса и пръв превърнал вестника от средство за информиране в средство за трупане на печалби. През 2008 г. се навършиха 145 г. от рождението му и 57 г. от смъртта му. Но измисленият от него стил в журналистиката се радва на неувяхваща жизненост из всички географски ширини. Уилям Рандолф Хърст е роден през 1863 г. в Сан Франциско в семейството на Джордж Хърст И фиби Ейперсън. Бащата е бързо замогнал се благодарение на калифорнийската "златна треска" милионер - собственик е на сребърни и златни мини. Майката е учителка с афинитет към европейското изкуство. Именно с нея 10-годишният Бил прави първото си пътешествие из Европа, изпълнено с посещения на музеи и дворци. Майчината артистична душа заразява с поривите си и сина, който после цял живот ще си пада предимно по актриси, танцьорки, певици. Още първото му по-сериозно любовно увлечение е по оперната дива Си-бил Сандерсън, с която, едва 19-годишен, прекарва последното си лято преди колежа. Но има и изключения - например 10-годишният му роман със сервитьорката Теси Пауърс, който започва като студент в Харвард. По време на следването се проявява за първи път и вкусът му към скандалната журналистика - заради негова жлъчна статия срещу преподаватели, публикувана в студентското издание "Пасквил"(!), Уилям Рандолф е изключен от университета малко преди да завърши. През 1885 - 1887 г. усвоява тънкостите на репортерския занаят във вестника на Джоузеф Пулицър The New York World. После с помощта на баща си все пак успява да си издейства харвардска диплома и се връща в Сан Франциско. Там измолва от таткото да му отстъпи купения през 1880 г. вестник San Francisco Examiner, който Хърст-старши дотогава е използвал, за да лансира идеите на любимата си Демократическа партия. Когато изданието минава в ръцете на Хърст-младши обаче, обликът му кардинално се променя. Уилям Рандолф налага сензационния начин на писане и поднасяне на новините. Новият бос убеждава сътрудниците си, че няма никакво значение за какво пишат - важна е предизвикателната форма и приковаването на читателския интерес. Акцент в публикациите стават текстове, уличаващи местни величия в корупция. Година по-късно тиражът на вестника скача два пъти. Хърст-старши обаче е недоволен от сина си. Скандалните разкрития на San Francisco Examiner удрят по интересите на влиятелни фамилии и компании и ги настройват враждебно срещу семейство Хърст. Сърдит, бащата се скарва със сина, лишава го от наследство, спира финансирането на изданието. През 1891 г. обаче Джордж Хърст умира и 25-те му милиона отиват при неговата вдовица фиби. А майката не се е карала с Уилям Рандолф и никога не му е отказвала подкрепата си. Така новата сензационна преса продължава да се развива. През 1895 г. с помощта на мама фиби Хърст купува "вестника на камериерките" The New York Morning Journal. Преобразява и него. Кани като автори изтъкнатите за времето си публицисти Стивън Крейн и Джулиан Хотърн, а дори и самия Марк Твен. Сваля цената на един брой до един цент. Естествено, тиражът литва. В търсене на качествени репортери Хърст изкупува с предложения за двойни заплати почти целия екип на доскорошния си учител, а сега вече конкурент Пулицър. Това поражда люта вражда между двамата. Естествено, Пулицър също вдига мизата и си отмъква хората обратно. Но Хърст не се обезсърчава. Прави им още по-шеметна оферта и накрая побеждава -успява да ги задържи при себе си. Пулицър отстъпва унизен, защото приходите на неговите издания не му позволяват да продължи наддаването. За Хърст обаче няма нито пречки, нито скрупули. Първите страници на вестниците му са пълни с престъпления и катастрофи. Или с екстремни истории за подвизи. Из вътрешните страници пък се разливат светски клюки и скандали из живота на знаменитостите. Интересът на читателите се подгрява и от ярки илюстрации - нещо доста необичайно за онези времена. Илюстраторите наблягат на нату-ралистичните подробности, когато в текста се описват убийства или пътни инциденти. Именно с вестникарските рисунки от онези времена е свързана и една от легендите за раждането на термина "жълта преса". В основата й пак е съперничеството между изданията на Хърст и Пулицър - The New York Morning Journal и The New York World. Художникът Ричард фелтън Ауткът измисля първия комикс и се спазарява да пуска серийните си картинки с надписи в изданието на Пулицър. Главен герой в рисуваните истории е бедният младеж от предградията Хоганс Ълпи. За да са по-покъртителни по-хожденията му, художникът го "облича" в брашнен чувал, боядисан в... яркожълто. Жълтото петно се откроява рязко на фона на черно-бялата тогавашна преса и привлича като магнит вниманието на читателите. Хърст веднага усеща златната жила и подмамва с по-високо заплащане Ричард Фелтън Ауткът при себе си, в The New York Morning Journal. Пулицър не се дава и веднага назначава друг художник - Джордж Дулакс, който да продължи да рисува жълтия Хоганс в The New York World. Започват съдебни разправии чии са авторските права, но комиксите плъзват и из други издания, а журналистът Еруин Уордмън от The New York Presse лансира понятието "жълта преса" като нарицателно за всички масови, булевардни, сензационни издания. Според друга легенда пък словосъчетанието идва от жълтеникавия цвят на нискокачествената хартия, на която заради стремежа към по-малко производствени разходи и по-високи печалби се печатали този тип издания. Колкото и да било пренебрежително отношението на сериозната преса към "жълтата", факт е, че със скандалните си публикации Хърст успява да превърне журналистиката в значим обществен фактор, способен пряко да влияе върху политическия живот. Че дори и да го режисира. Широко-известен е случаят с провокирането на намесата на САЩ във войната на Куба за независимост от Испания през 1898 г. Тогавашният президент на САЩ Уилям Маккинли нямал никакво желание да се занимава с кубинско-испанския сблъсък. Хърст, напротив, имал големи планове за бонусите от прехвърлянето на Куба от испански под американски похлупак. Затова в неговия The New York Morning Journal било публикувано нарочно откраднато лично писмо на тогавашния посланик на Испания в САЩ с оскърбителни квалификации за президента Маккинли. Освен това Хърст изпратил и свой специален кореспондент в контролираната от испанците Хавана, където точно тогава бил хвърлил котва пристигналият на "дружеска визита" американски военен кораб "Мейн". Кореспондентът телеграфирал оттам: "Тук всичко е спокойно. Няма никаква война". Хърст отговорил: "Вие осигурете илюстрациите. Войната ще осигуря аз". На следващия ден "Мейн" бил взривен в пристанището и така бил даден повод за намесата на САЩ в Куба. Седмица по-късно тиражът на The New York Morning Journal достига нечуваната дотогава цифра от 5 млн. екземпляра. Малко преди началото на кубинската епопея Хърст се запознава с 16-годишната тогава танцьорка в Herald Square Theatre Милисънт Уилсън. През 1903 г., когато тя става на 21 г., а той е вече на 40, двамата се женят. Милисънт му ражда петима сина - Джордж (1904), Уилям Рандолф-младши (1907), Джон (1909) и близнаците Рандолф Ейперсън и Дейвид (1915). Докато са малки, момчетата растат под грижите главно на майка си, защото бащата е прекалено зает с вестници, политика и... с друга любов. През 1915 г. в живота на Хърст влиза още една крехка танцьорка - 18-годишната Мериън Дейвис. Той заживява с нея, без да
се развежда с Милисънт, и двамата остават заедно... 36 години, чак до смъртта му през 1951 г. Междувременно Мериън прави шеметна кариера в киното като актриса - благодарение на масираната рекламна кампания на изданията на Хърст, разбира се. Той свива за нея и уникално любовно гнездо на площ от... 60 000 акра. През 1919 г., малко след смъртта на майка си фиби, Хърст възлага на архитектката Джулия Морган да превърне в приказен дворец с градини и басейни едно имение между Тихия океан и планината Санта Лусия, което става известно с името "Сан Симеон". За партитата там, на които са присъствали и холивудски примадони като Мери Пикфорд, Грета Гарбо, Марлене Дитрих, както и световни политици като Уинстън Чърчил, и до днес се носят легенди. Десетилетия по-късно имението ще бъде използвано и като естествен декор за заснемането на сцени от "Кръстникът" на Франсис Форд Копола. Любовните трепети и светските забавления ни най-малко не отклоняват Хърст от основното му занимание - да разширява медийната си империя и да увеличава приходите от нея. През 1935 г. той вече е един от най-богатите хора на планетата, а състоянието му надхвърля 200 млн. долара. През 40-те години Хърст притежава 25 всекидневника, 24 седмичника, 12 радиостанции, 2 световни информационни агенции, киностудията "Космополитън" и т.н.
Още по време на Първата световна война той има сериозни бизнес интереси с Германия. По-късно открито симпатизира на нацизма и публикува в изданията си статии на Хитлер и Мусолини. През 1934 г. пътува до Берлин и там официално е приет от фюрера. Мнозина днес се питат как така при толкова ясно афишираните му симпатии и при огромното влияние на изданията му върху американското общество САЩ не са влезли във Втората световна война на страната на фашистка Германия. Доста неравни са били отношенията на Хърст с президента Франклин Делано Рузвелт. Отначало магнатът бил противник на лидера на Демократическата партия, после станал негов фен, но когато президентската политика влязла в разрез със собствените му финансови интереси, веднага се обърнал отново срещу Рузвелт и го нарекъл "комунистически агент". Що се отнася до самия Рузвелт, известна е една негова фраза за "приноса на Хърст в увреждането на демокрацията и цивилизацията в Америка". През 1941 г. Орсън Уелс пуска филма си "Гражданинът Кейн". Прототип на главния герой е Хърст. Аналогията е дотолкова буквална, че във филма дори са цитирани някои от най-прочутите афоризми на магната. Сценарият печели "Оскар", а Хърст изпада в ярост и започва истинска вестникарска война срещу филма. На прожекциите из американските градове е обявен бойкот, а към производителите на филма е отправена оферта за 800 хил. долара да унищожат всички негови копия и негативи. Към края на живота на императора на жълтата преса разходите му, включително за постоянното дострояване, разширяване и доукрасяване на двореца "Сан Симеон", започват да надхвърлят приходите му. Тогава неговата възлюбена Мериън му доказва, че любовта й към него е истинска, а не се дължи само на парите. Тя събира всички подарявани й от него бижута, продава ги и му връчва 1 млн. долара. Краят на приказката е тъжен. Докато Хърст умира, Мериън е край него, храни го с лъжичка, обсипва го с грижи, но вече е напълно алкохолизирана. След смъртта му тялото е откарано в Сан Франциско за официалното погребение в присъствието на законното му семейство, където Мериън изобщо не е поканена. Тя все пак наследява доста имоти, автомобили, скъпоценности. Надживява любимия с 10 години и умира през 1961 г. от рак на челюстта. Преди да умре, Хърст назначава на 5 от 13-те места в управителния съвет на своята корпорация "Хърст" синовете си от Милисънт, за чието подобаващо образование се е погрижил своевременно. Днес разклоненията на корпорацията вече се оглавяват от наследниците им. Уилям Рандолф Хърст-младши, известен и като Младия Бил, най-плътно следва пътя на баща си и минава школата на репортерството в доста негови издания. През Втората световна война е военен кореспондент, а през 1956 г. печели наградата "Пулицър" за свои репортажи от СССР. Той все повтаря, че живее в сянката на баща си, но това явно не му тежи, защото уверява: "Не се нуждая от титли. Вече съм получил една още с раждането си - фамилното име на баща ми". Има два развода, преди да се ожени за известната колумнистка Остин Макдонъл през 1948 г. От нея са двамата му сина Остин и Уилям Рандолф Трети. Този, последният, поема фамилната щафета в медийния бизнес и в момента е директор в корпорация "Хърст". По-големият брат на Младия Бил - Джордж Рандолф Хърст, дълго време е вицепрезидент в борда на директорите на "Хърст". Синът му Джордж Рандолф Хърст-младши, който днес е над 80-годишен, е най-възрастният от наследниците в семейството. Той е председател на директорския борд в корпорация "Хърст" от 1996 г. "форбс" го подрежда на 160. място в листата на 400-те най-богати американци със състояние над 2 млрд. долара. Той има две дъщери и двама сина. Един от синовете - Джордж Трети, е вицепрезидент на "Хърст". Друг от петимата сина на Хърст е Джон Рандолф Хърст, който е бил президент на Harper's Bazaar, генерален мениджър на Hearst Radio Enterprise и шеф на рекламата в The New York Daily Mirror. Умира едва 49-годишен през 1958 г. и оставя четири деца, сред които е Джон Рандолф Хърст-младши. Този син днес държи бранша на баща си в рамките на фамилната корпорация. Най-дълго живелият от петимата братя е Рандолф Ейперсън Хърст, наричан Ранди. Той завършва Харвард и е начело на корпорация "Хърст" от 1973 до 1996 г. Начело е на най-стария семеен вестник San Francisco Examiner, когато през 1974 г. една от дъщерите му - Патрисия, или Пати, по онова време студентка в Бъркли, е отвлечена от терористичната организация "Симбиозна армия за освобождение" (САО), която се обявява за враг на правителствата и на корпорациите. Това е и най-шумният епизод от по-новата история на фамилията. Защото скоро след отвличането 19-годишната наследничка на клана Хърст е заснета от охранителни камери с барета на главата и с автомат в ръце да участва наравно с похитителите си от САО в обир на банка в Сан Франциско. Година по-късно Пати е заловена и изправена пред съда. Там адвокатът й пледира, че похитителите насила са принудили момичето да се включи в обира. Но съдът не взема присърце тезата му и на 20 март 1976 г. произнася присъдата за милиардерската наследничка - 7 години затвор. Тя остава зад решетките само 2 години и тогавашният президент Джими Картър я помилва. Окончателната реабилитация идва обаче по-късно - през 2001 г., когато в своя последен ден като президент Бил Клинтън взема решението за това. Пати Хърст се омъжва за бившия си бодигард, който се казва Бърнард Шоу, заминава да живее с него в Кънектикът и му ражда две дъщери - Джилиан, сега 25-годишна, и Лидия, на 22. Пати от време на време се снима във филми и издаде своя автобиографична книга, но изявите й в дядовия бранш се ограничават само с това. Днес доста повече се шуми около по-малката й дъщеря Лидия, която е считана за един от най-забележителните американски фотомодели. Е, разбира се, фамилните издания имат сериозен принос за това, но и момичето несъмнено си го бива. Няма как да е случайно съвпадението, че по същото време и отново от модния подиум вниманието привлича и първата братовчедка на Лидия - пак 22-годишната Аманда Хърст. Тя е дъщеря на една от четирите сестри на Пати - Ан Рандолф Хърст (останалите са Катрин, Вирджиния Ан и Виктория Вероника). Лидия и Аманда Хърст днес са най-младите и най-популярните лица на прочутата фамилия. Въпреки че артистичната им хубост е впрегната да буди други пориви, те са филизи от същия корен, от който тръгва и безскрупулната жажда за печалба, вдъхновявала навремето прадядо им - Жълтия император Уилям Рандолф Хърст. Еклектиката е също толкова хармонична, колкото е и при сградата, в която днес е подслонена корпорацията "Хърст" - на първите етажи е запазена архитектурна забележителност от началото на 20. век, а нагоре, на височина 46 метра, е надстроен ултрасъвременен небостъргач от стъкло и алуминий. Кой ли си спомня днес, че пъпната връв на един "Космополитън" води към някогашния New York Morning Journal, "вестника на камериерките"...
А що се отнася до дългата сянка на Хърст, тя е днес във всяко заглавие на вестника, който разгръщате.