Между PRecama u PRaвumeлcmвomo

Капитал - 66 стр.
Между PRecama u PRaвumeлcmвomo



Има известен проблем в словосъчетанието Федерален резерв, тъй като той никога не е била федерален.
От създаването й преди близо 100 години централната банка на САЩ е частна корпорация и по закон не се контролира от държавата. Президентът и Конгресът единствено назначават седемте му управители (в това число и председателя). Те заедно с дванайсетте президенти на резервните банки (които съставят Федералния резерв) са отговорни за паричната политика, но практически не се отчитат на никого.
Все по-трудно обаче може да се приеме и че Федералният резерв е резерв. От 1971 г. зад американския долар не стои никаква резервна валута или запас от злато или други стоки. Така че постоянно разрастващият се баланс на централната банка заради финансирането на поредния спасителен план по-скоро прилича на трупане на дълг. И тъй като този дълг е за сметка на данъкоплатците, сред американските конгресмени и сенатори започнаха да се чуват гласове за повече (а ако може и пълна) отчетност. В опит да парира посегателството към независимостта си Фед склони да стане малко по-прозрачен. Или поне да вкара в дейността си. Във вторник представител на резерва заяви, че се обсъжда институцията да започне да дава „редовни пресконференции, за да помогне по-добре да се разберат необичайните мерки, предприемани от Фед във времена на криза". И това е само една от идеите, които са били дискутирани. Друг ход от миналата седмица беше да се публикуват откъси от речта на председателя на Федералния резерв Бен Бърнанке в масовия вестник USA Today Всъщност и без това
PR активността на централната банка в последно време се засили неимоверно. Бърнанке наскоро участва в едночасово телевизионно интервю - нещо, което никой от предшествениците му не е правил. Освен това напоследък той показва и готовност да отговаря на въпроси на репортери след своите изказвания. А на новия си уебсайт Фед предоставя доста повече детайли от баланса си, който и досега беше публично достъпен. Това са и почти единствените числа, които Федералният резерв оповестява(естествено, ако не се броят лихвеният процент и периодичните прогнози за развитие на американската икономика).
Затова и повечето икономисти и медии в САЩ прозряха зад по-отвореното поведение на Фед
т.е. да се разкриват колкото се може по-малко реални данни.
Политическият натиск е основно да се даде възможността Сенатът да одитира баланса на Фед. Председателят на правителствената служба за отчетност към Конгреса Джийн Додаро се оплака пред The Economist, че следенето на федералната подкрепа за финансовата система е спънато от невъзможността да се проверяват както паричната политика, така и кредитните операции на Фед. По-мекият вариант, който предлагат приятелите на Фед, е да се „оценява" всяка от резервните банки, чиито брой и разположение не са променяни от създаването на Фед през 1913 г. И ако тогава от тях е имало смисъл (те са оперирали като клирингови къщи за чекове и така са осигурявали разплащането в банковата система), сега те са малко или повече ненужни.
Другото искане е да се задължи централната банка да разкрива всеки, на когото дава пари. Това е и идеята, срещу която Фед се съпротивлява най-активно. Според централните банкери това ще е един вид стигма за всички, които са прибягнали до помощта им, и това ще разклати допълнително пазарите. В началото на април Сенатът прие необвързващо решение, с което приканва Фед да назове получателите на заемите. За да стане това задължително, са нужни законови промени, каквито засега не се очертават, а Фед едва ли ще склони на дружеските призиви.
Въпреки това Фед може би ще трябва да направи някои отстъпки. В плановете на банката влиза в скоро време да емитира облигации и с тях да попие част от ликвидност-та, с която напои пазара в последната година. Това обаче изисква законови промени, като алтернативата е правителството да пласира дълг от името на Фед. И в двата случая е нужна подкрепата на държавата и тя си има своята цена. Все пак едва ли администрацията на Обама ще иска да остане в историята с това, че е дала на Федералния резерв безконтролно да взима заеми и после да ги плаща с пари, които сама може да си напечата в неограничени количества.
А каква ще е цената на контрола върху Фед? На пръв поглед тя ще се измерва в контрол върху отпусканите заеми, което не изглежда толкова опасно -все пак основната идея на всяка централна банка е да има независима парична политика, а не фискална. Проблемът е, че след като Фед изчерпи традиционните си оръжия, той сам разми границите между паричната и фискалната политика, като започна да изкупува държавни и корпоративни облигации (т.нар. quantitative easing). И докато доскоро тази стъпка изглеждаше като логично продължение на стимулиращата политика на централната банка, сега може да коства независимостта й. Защото всяко правителство би искало да овладее магията на Фед да харчи на воля, като превръща дълговете си в резерв и без да се съобразява с такива тривиални неща като бюджетни дефицити.