Миролюба Бенатова: В професията ни липсват хора със сърца

Поглед - 18 стр.
Миролюба Бенатова: В професията ни липсват хора със сърца

Елица ДИМОВА

Най-много лошотия съм срещала в къщите с надпис "Образцов дом"
Миролюба Бенатова прави първи стъпки в журналистическата професия във в. „168 часа", когато е само на 18 г. От 2000 година започва работа като репортер в bTV. Носител е на над десет награди от медийни фестивали и конкурси. Най-ценени от нея са призовете от телевизионния фестивал „Сребърен сателит", „Черноризец Храбър" за 2005 г. в раздел „Разследване" в електронна медия и поощрителното отличие за документалния филм „Трафик на бъбреци", дадено от Международния консорциум на разследващите журналисти, базиран в САЩ.
- Мира, скоро получихте поредната си награда - този път за филма „Страх". Винаги избирате тежки теми, какво искате да кажете на хората с тях?
- Всеки се занимава с това, което може и разбира. На мен ми е интересна престъпността не толкова като технология на извършване на престъпленията, а по-скоро като психология. Искам да разбера какво те кара да прекрачиш границата, какво те прави лош, въпреки че не вярвам в черно-белите определения. Защо спираш да вярваш в доброто? Защото когато престанеш да вярваш, тогава започват лошите неща.
- Как се роди темата за наркоразпространението и по-специално за употребата на кокаин у нас?
- Заедно с колегите от bTV -Стоян Георгиев и Иван Георгиев, разказахме няколко простички истории по достъпен начин. Потреблението на кокаин в България изключително много се е увеличило. Той вече не е просто дрогата на елита, а е част от живота на „модерния" човек - на онзи от средната класа, който ходи по заведения, има хубави дрехи, позволява си добра храна. Също като мобилния телефон преди години - готините бяха с джиесеми, а останалите - с пейджъри. Сега кокаинът е признак на класа, а „лузърите" са на амфетамини. Кокаинът изведнъж стана доказателство за това, че ставаш! Показахме една реалност, за която всички, особено нашето поколение, знаят, но никой не я назовава публично. Смея да твърдя, че сред телевизиите сме единствените, които направихме такъв репортаж.
- Миролюба, вие сте от журналистите, които присъстваха на почти всички съдебни заседания срещу българските медици в Либия. Бяхте повече от професионално ангажирана - какво ще запомните лично за себе си от цялата история:
- Няма най-силен спомен от този процес. За осем години няма и начин човек да не приеме нещата лично. Това е огромен период, в който се случват много неща. Също като една връзка - в началото е много емоционално, донякъде незряло. След това навлизаш в детайлите, става по-рутинно, в един момент даже може да ти писне. Получава се и зацикляне, нещата се повтарят и накрая пак има някакъв пик. Естествено че със сестрите сме имали отношения, но докато бяха там, контактите ни бяха доста повърхностни, откъслечни, по-скоро емоционални, предимно през решетките. Откраднати.
- Защо според вас книгата „8 години заложница на Кадафи" впечатли Европа?
- Защото е истинска! Хората усещат истинските истории.
- Трудно ли беше писането?
- Не, защото имаше взаимно доверие. Беше изключително спокоен процес, много приятен и личен. И двете с Кристияна бяхме отдадени на това, нямаше разсейване - тотална концентрация и на енергия, и на мисъл, и на работа. Двете „избягахме" извън София, на едно място в планината, без никакви други контакти и хора за две седмици. По-важното е, че аз бях готова за тази история, а когато човек е готов, всичко се случва лесно. Вече бях осмислила историята.
- С какво си спомняте „първите седем" години в „168 часа"?
- Аз бях на 18 години, когато попаднах в „168 часа". Никога не ми е било трудно, бях щастлива. Беше неописуемо, нещо като раждане, много ударно, с много адреналин и най-вече с невероятно усещане, че си си на мястото. Хванал си правилния път и само от теб зависи дали ще останеш на него или не. Винаги съм благодарила на Господ за този шанс и за това, че съм била около невероятни професионалисти. В този екип първата ми среща беше с Данка Василева - тогава заместник главен редактор. Тя ме насочи към редакторката Румяна Георгиева, която се оказа изключителен човек. С такова уважение се отнесе към мен тази жена, както само един много голям човек може да го направи към едно току-що дошло от улицата момиченце.
- Често казвате, че обичате да „ровите" в душата на хората. Затова ли избрахте криминалистиката?
- От дете криминалните истории са ми интересни. Някои хора четат приключенски романи, аз съм чела криминални. Преди години имаше една книга на известния психиатър Тодор Станкушев. В нея бяха извадени много от най-известните криминални случаи у нас през соцвремената с техните психологически и психиатрични експертизи. Всъщност аз от тази книга научих, че е имало наркомани и по соцвреме, че са разбивали аптеки, за да си крадат лекарства и цветни рецепти, прочетох за серийния нападател Жоро Павето... Видях истинската реалност на соца в книгата на Станкушев.
- Има ли добри криминални репортери у нас?
- Добрите професионалисти не само в журналистиката, а изобщо, са кът. Защо е така - не знам, но това, което ми се струва, че в нашата професия много липсва, са хората със сърца, които не си гледат часовника, готови са да останат и да повисят колкото трябва, дори и само заради един кадър или една реплика. Добрият журналист не е тясно профилиран. Трябва да имаш по-широк поглед, да можеш да правиш по-глобален анализ на това, което се случва, защото ако си забит само в това откъде е влязъл и откъде е излязъл куршумът, не си добър журналист.
- Кой е най-трудният репортаж за вас?
- Не помня някой най-труден, всяко нещо е предизвикателство и част от пътя, който изминаваш. Веднъж обаче ме достраша. Замислих се дали да се срещна с един човек, който беше съден и оправдан за заливане с киселина. Става дума за Петьо Петков, който беше подсъдим за заливане с киселина на Светлана Гебрева. Трябваше да направя интервю с него, защото бяха хванали пиян таксиметров шофьор с невъобразимо количество алкохол в кръвта. Оказа се, че този шофьор е именно Петьо Петков. Мина ми през ума дали да не се направя, че не съм разбрала, но не мога. Признавам си обаче, че се замислих. Страхът от обезличаване е много голям, няма жена или мъж, който да не се страхува от такова нещо. Това не е смърт, това е повече от смърт, но беше само миг, докато не тръгнах.
- Коя е личността, която най-силно ви впечатли през годините?
- Истината е, че съм се впечатлила от много хора, за които съм писала и разказвала. Обикновени, неизвестни хора. Респектирали са ме и са ме подсещали, че, първо -винаги има и по-лошо, и второ - от теб зависи как ще приемеш случилото се - като загуба или като поука.
- Били сте очи в очи със серийни убийци, педофили, наркомани - защо хората стават лоши?
- Не знам. Убедила съм се, че не тези, които обществото сочи за лошите, обезателно са наистина най-зли. Най-много лошотия съм срещала в къщите с надпис „Образцов дом". „Перфектните" са пълни с най-много болка, с най-много патология, извращения и неискреност. Това са обикновено хората, които диктуват правилата. Там кухнята е почистена и блести, всичко е идеално. Но че бащата спи с дъщерята, а майката тайно пие примерно, няма значение. Не съм се опитвала да ги съдя, а да разбера механизма на техния срив. Търся нишката, защото винаги има нещо много назад във времето - поредица от събития, срещи и раздели, които правят един човек такъв, какъвто е. Отговори има, не е задължително да ги разбереш, но е важно да ги знаеш.
- Мира, вие сте директен човек, но това в днешно време не отблъсква ли хората?
- Аз съм такава, каквато съм, и се чувствам добре. Хората се страхуват от директното общуване, защото и те трябва да отговорят директно. Това е големият проблем -че моята искреност изисква реципрочност.
- Ваня Щерева каза, че вие сте авторът на най-хубавия SMS, който е получавала. На въпроса „Какво се случва между теб и него", следва отговор: „Всичко, което наричам смисъл"? Кое наричате смисъл?
- Любовта! Това има смисъл.
- Значи дори и строгият криминален репортер Миролюба Бенатова...
- ...може да обича! (Смее се.) Може. И обича да обича.
събота, 12 юли 2008 04:19:36