Незавършената история на тоталитарен рефлекс

Дневник - 8 стр.
Незавършената история на тоталитарен рефлекс

Александър КАШЪМОВ*

Наскоро разразилият се дебат около Закона за електронните съобщения (ЗЕС) и достъпа на МВР до данни за мобилните обаждания и интернет съобщенията приключи миналата седмица с подписването на президентски указ за обнародването на измененията. С гласуването в пленарната зала отпаднаха редица проблематични текстове. Случилото се предизвиква размисли, защото става въпрос за фундаментални принципи на демократичното общество. Те предполагат непрозрачни граждани и прозрачна държава за разлика от тоталитарното общество, където е точно обратното. Въпреки това през януари 2008 г. министърът на вътрешните работи и председателят на Държавната агенция за информационни технологии и съобщения (ДАИТС) издадоха Наредба №40, с която задължиха доставчиците на мобилни и интернет услуги да съхраняват 12 месеца данни за комуникацията на хората - кой с кого, кога и откъде е разговарял или писал. С чл.5 се предвиди лесен достъп на различни институции до събраните данни, като за МВР - „пасивен достъп чрез компютърен терминал“. Текстовете, с които частният живот на гражданите става обект на безконтролен достъп, бяха въведени без каквото и да било обществено обсъждане. Логично последва взрив от протести на граждани и неправителствени организации. През март „Програма достъп до информация“ (ПДИ) обжалвахме наредбата като цяло и в частност чл.5 заради нарушаване на конституцията и конкретно чл.32 и 34, както и чл.8 от Европейската конвенция за правата на човека, гарантиращи правото на защита на личния живот и съобщения от вмешателство. Друг аргумент беше, че Директива 2006/24/ЕО, на която наредбата се позовава, предвижда специфична цел на събирането и съхраняването на данните - разкриването, разследването и преследването на „сериозни престъпления“. С решение от 11 декември 2008 г. петчленен състав на Върховния административен съд изцяло отмени чл.5 от наредбата. Съдът прие, че „текстът на чл.5 от Наредба №40/2008 г. противоречи на разпоредбата на чл.8 от ЕКПЧ (Европейската конвенция за правата на човека - бел. ред.), според която всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговата кореспонденция, а намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима... Националните правни норми следва да съблюдават това правило и да въвеждат разбираеми и ясно формулирани основания както за достъпа до данни от личния живот на гражданите, така и за процедурата за тяхното получаване. Всяко ограничаване правото на личния живот следва да бъде очертано с норми, даващи достатъчни гаранции срещу злоупотреба с правомощията на отделни органи и служби за достъп до данни, свързани с личния живот на гражданите“. Решението бе посрещнато с ликуване от хората, но радостта се оказа малко прибързана - пет дни по-късно целият текст на наредбата бе внесен от МВР в парламента като изменение на чл.251 от Закона за електронните съобщения (ЗЕС ), въпреки че вече бе изтекъл всякакъв срок за предложения след гласуването на проектите за неговото изменение. Последва разгорещено обсъждане на 22 януари 2009 г. на съвместно заседание на парламентарните комисии по транспорт и съобщения и по вътрешна сигурност и обществен ред. Скандалните предложения, оповестени от медиите ден преди обсъждането, бяха тихомълком оттеглени, като на тяхно място се появиха други текстове, представени като „предложения на водещата комисия“. С тях се предвиждаше да няма цел за събирането на данните, срокът за пазенето им да се удвои - на 24 месеца, а в дадени случаи да е неопределено по-дълъг „по инициатива на компетентните органи“. Дебатът бе ожесточен, но все пак текстовете бяха внесени за разглеждане на второ четене. В навечерието на дебатите в пленарна зала разследване на в.“Дневник“ разкри, че услужлива ръка е дописала приетия от двете комисии текст за достъпа до данните, като е прибавила, че той може да става и по реда на Закона за МВР. На 2 февруари ПДИ внесе становище, адресирано до председателите на парламентарни групи и независимите депутати, с което се критикуваха остро новите изменения и се предложиха конкретни текстове. На 12 февруари в пленарна зала се разгоряха остри дебати. Стана ясно, че защитниците на проблемните текстове са Йордан Мирчев (НДСВ), Камен Костадинов (ДПС) и Радослав Илиевски („Коалиция за България“). Срещу тези текстове се обявиха представители на опозицията. Седмица по-късно законът бе гласуван, като всички заплахи за свободата на гражданите отпаднаха. Най-после се въведе ясна цел за събирането на данните - за разкриване на тежки и компютърни престъпления. От една страна, могат да се изведат общи поуки от тази кампания - в България нещата могат да се случват, противно на очакванията понякога. Същевременно по такива въпроси трябва да се води дебат от ранен етап, а не битка Битката трябва да се случва едва когато няма разбирателство. Обсъждането на ранен етап е общ белег на демокрациите, но не и у нас. Дори въвеждането на задължително обсъждане със Закона за нормативните актове не премахна традиционното дивачество на българския властник. Процедурата просто не се изпълнява. МВР протестира за пореден път срещу текстовете. Подписвайки указа за обнародване на закона, и президентът коментира, че ограниченията за използване на данните ще затруднят борбата с други престъпления. Застъпниците на такава теза обаче не желаят или не могат да обяснят как досега разпечатките помагаха в борбата с престъпността и с кои точно престъпления, както и какво пречи тук разрешението на съдия. Любопитно е да се узнае също кой и защо смята, че досега достъпът на полицията до електронни данни е бил свободен и че така е и в Европа. Никой наш закон не й даваше такова право. Но по-големият проблем е, че отново никой не предвижда широко обсъждане по темата, а се говори за спешно внасяне на някакви неизвестни поредни нови текстове. Изглежда и днес, близо две десетилетия след края на тоталитаризма, за полицията е трудно да проумее, че в условията на демокрация трябва да следва правила. Днес не може да пратиш някого в лагер, да го убиеш без присъда, да му забраниш да има мнение, различно от твоето. А електронното следене без контрол е част от всичко това и би следвало ние да помним и осъзнаваме тези неща дори по-добре от нашите партньори на Запад. Дали това е така ще покажат събитията, които идват.
***
Застъпниците на следенето без контрол така и не обясниха как досега разпечатките са помагали в борбата с престъпността Общественото обсъждане е общ белег на демокрациите, но не и у нас
*Александър Кашъмов е ръководител на правния екип на фондация „Програма достъп до информация“