Защо

Труд - 14 стр.
Защо

Кеворк КЕВОРКЯН

Повечето днешни телевизионни репортери се хващат с този занаят, сякаш за да се отучат да помнят. Човек дори би си помислил, че с някаква операция им премахват мозъчния център на паметта. Проверих обаче - не са извършвани тайни лоботомии в телевизиите. Ето, например, историята с архитект Янев, който изобличи двама крадльовци от фонд „Пътища". Втурнаха се към него и го разпънаха от всички телевизии. С известно изумление, разбира се, понеже скоро не бяха виждали такъв глупак. Особено на някои от водещите им личеше, че никак не им е симпатичен - да му предложат 50 хиляди лева, а пък той да ги откаже. Лош пример. И след два дни го забравиха. Оттогава, вече близо половин година, Янев се е превърнал в доказателство за безсмислието на гражданските жестове у нас. Сигурно отдавна проклина собствената си глупост. Проектът, заради който му искаха подкуп, още не е одобрен. И, лредставете си, дори не са му върнати собствените му 10 хиляди лева, които дал на полицията за акцията с белязаните пари. Той отдавна е забравен от телевизиите, не им е интересен, неговата храброст вероятно им е изглеждала нелепа още от самото начало. Няма защо да осиновиш и да дундуркаш такъв наивник, да се занимаваш всеки ден с него - както става с някоя силиконова цица или някой политик, който пък е изцяло силиконов. Липсата на памет може да се дължи и на липсата на състрадание. Обзети от беса на уличното любопитство, повечето репортери нямат време да отгледат в себе си подобно чувство. То не им е нужно. На една Ани Салич обаче й личи, че състрадава нещастието на сиротните деца, това е изписано на лицето й при всяка благотворителна акция, в която участва. Но малцина са като нея. Останалите са обсебени от шоуто, от забавата, от възможността да покажат себе си. При това състрадаването е доста мъчително занимание и затова мнозина го заобикалят. Безпаметните хора не могат да състрадават. Целият „преход" е битка с колективната памет, той е безпримерна апология на забравата. Която отпуши също тъй безпримерно мърсуване но това е отделна тема. Всъщност, някои репортери се държат като анестезирани и по една друга, доста по-банална причина - не използват въпроса „защо", непрекъснатото пренебрегват или забравят. А това е велик въпрос в журналистиката. Много словесни/телевизионни революции можеха да бъдат предизвикани, ако репортерите го използваха по-често. Ето, обявяват темата на изпита за 7-и клас и тя се оказва преразказ на „Заложна къща" на Деян Енев. Министър Даниел Вълчев веднага подхвърля пред камерата, че Деян е един от любимите му автори. И никой репортер не се сеща да го попита - защо? Отговорът би бил много любопитен. Сигурно ще е доста пространен. Разбира се, и неясен. Някаква дама от просветното министерство не остава по-назад и казва, че разказът бил „лесен", давал добри възможности на учениците поне за няколко интерпретации. Защо? - никой не задава клетия въпрос. И какви са нейните „интерпретации"?
В началото на 90-те Деян Енев написа разказа „Кеворк Кеворкян" и аз още продължавам да размишлявам над него. А минаха доста години. Тогава той издаде цяла книга с диаболични разкази за по-известните лица на прехода, която е едно от най-ценните свидетелства за онази бъркотия. Не искам да кажа нищо излишно, за да не го обидя - Деян просто е писател. Той изглежда сякаш нарочно, малко невзрачно, мотал се е навсякъде и винаги трудно се е прехранвал, така ще бъде и до края. Погледът му обаче все още е повече от опасен. Писател.
Но е катастрофа „Заложна къща" да бъде използван за подобен изпит. На Даниел Вълчев може и да му харесва Деян Енев. Но на „Заложна къща" изобщо няма да й харесат инфантилните преразкази на седмокласниците.
В началото Деян не се сети за този си разказ и дори призна, че не може веднага да изсмуче посланието му. После се окопити от шока и милостиво заяви, че „това е разказ за жеста". Тъй ли? И защо?
От Би Ти Ви бяха поканили за коментар Ваня Щерева - точно нея от поне 1500 официални писатели. Но за разлика от репортерката, Ваня умее да си задава въпроса „защо" и почтено се учуди на поканата. И също почтено намери разказа за неподходящ.
Още доста въпроси „защо" останаха по джобовете на репортерите само в тази история. Деян даде няколко интервюта и понеже е наистина писател изрече само една погрешна фраза - „Писателят не трябва да се интересува от славата". Тя е погрешна, понеже е издайническа. Не задаваха въпроса„защо", обаче в замяна много охотно го питаха как се чувства като жив класик, понеже са го експлоатирали неудачно за един изпит. Как се чувства - иска да емигрира в страна, в която задават въпроса „защо".
Не стана ясно защо в „Темата на Нова" Николай Дойнов представи, и то в две части, президента Желев. Направих набързо някои сметки и съм сигурен, че Дойнов в момента е най-добрият новинар. Много харесвам и Ани Салич, за нея скоро ще напиша нещо специално, но тя все пак е част от един тандем, което по принцип донякъде размива самоличността на водещия. Смятам, например, че Мира Добрева избяга в майчинство и заради екранния си партньор - дълго време Андрей Захариев я гледаше така, сякаш иска да й каже нещо, но не смее. И тя на моменти също се заразяваше от несигурността му. Накрая се скри. Повечето екранни двойки са съставени така, че лесно да схване кой е погрешният човек в тях. Двойката неминуемо трябва да театрализира новините - заради това горките водещи усърдно разчленяват на две иначе банални фрази. Напрежението, с което пък поглеждат партньора си, за да го подканят да довърши фразата, не може да се изрази с думи. Сякаш това е последният човек, на когото биха имали доверие. Но то си е и така всъщност, прави са. Дойнов няма подобни проблеми, понеже е сам, като изключим най-важния партньор на днешните новинари - машинката, която им диктува думите (автоматичния четец) - третият в двойката, диктаторът, който много често те принуждава да ръсиш глупости, съчинени от друг. Жалкото приспособление, което до голяма степен извади мисленето от телевизионния занаят. Николай не зависи от четеца, той не влачи на гърба си и поредния избраник на каките от нюзрума -не знам защо, напоследък на тия обикновено ушите им стърчат, това изглежда е някаква нова мода. Дойнов внушава доверие, макар че известна импровизация в ефир няма да му дойде в повече. Изобщо, той е лидерът между новинарите, вън от съмнение. Защо е направил тогава толкова банален, скучен филм? Желев е труден събеседник, той е лишен от силните страни на обикновения българския политикан - фантазьорството, преувеличенията, себенадлъгването и пр. Освен това никога няма да види един факт по три различни начина, което е несъмненият чар на нашите политици. Той не може и лесно да бъде изкушен да полемизира с дребните мушици на прехода, които, между другото, го подложиха на системно обругаване. И накрая, говорил е доста за 10 ноември и за прехода изобщо и за да проникнеш отвъд вече казаното, се иска голямо упорство и майсторство. А само това проникване би било интересно Нищо ново не чухме - и Николай първи трябва да е недоволен от тази рутинна разходка по улица „Чавдар войвода и из историята изобщо. филмът бе отблъскващо фрагментарен което веднага подсказва, че Николай не е успял да се домогне до един цялостен разказ. Сякаш бе предназначен за седмокласниците на Деян Енев. Желев направи и една прогноза, която прозвуча странно - че след изборите ГЕРБ щял да се коалира с БСП и ДПС. Но преди седмица Бойко се подписа публично, че това няма да стане. Репортажът очевидно бе остарял още преди да бъде излъчен. Липсваше на много места въпросът „защо". Но пък имаше недодялани за класата на Дойнов въпроси, като например „Как се справят със ситуацията (Станка и Адриан - дъщерята и зетят на Желев, които живеят в Париж)"? Ситуацията би трябвало да означава живота, нали. Телевизията е в подробностите.
Доста патетично Николай обясни на зрителите, включително и на д-р Желев, какво представлявал митингът на СДС на 7 юни 1990 г. А пък Желев поясни, че тогава са прочели обръщението на президента Рейгън. Не от дребнавост трябва да уточня, че въпросното обръщение на Рейгън бе осигурено от американското посолство и донесено директно от летището в студиото на „Всяка неделя" от Миро Севлиевски и излъчено пред поне 5 милиона зрители четири дни по-рано - на 3 юни, в присъствието на самия Желев и Г. Пирински, който обаче си затвори очите и не реагира пред това нарушение на изборния закон.
***
След провала с европейското първенство по футбол БНТ щяла да пуска спортен канал. Това е един от малкото случаи, когато няма смисъл да се използва въпроса „защо".
***
Най-често от екрана чуваме преувеличения. Например, Миро (екс „Каризма") каза в „На четири очи", че 40% от българите гласували за него и Дивна в „Пей с мен". Да допуснем, че въпросното шоу е било гледано (в най-добрия случай) от 10% от публиката. Това прави 750 хиляди души. 40% от тях са 300 хиляди души. А това са само 4% от тъй наречените „българи".
И в „Музикален идол" непрекъснато подскачаха, че „България гласува/избра" еди-кой си, отдавна вече забравен, и който никога няма да се върне.
Тези преувеличения правят живота нереален. Да живееш с подобни преувеличения е комично. Въпросът „защо" и сега би могъл да свърши работа на водещите.
***
Встъпването на папа Бенедикт XVI бе отразено по-сдържано от Би Ти Ви в сравнение с едно друго нещо. Бареков се венча в Пловдив. Църковните камбани в целия град биели като при царска сватба - по нареждане на митрополит Николай, браво, до вчера го виждах по друг начин. И изведнъж Б. извика - пред цяла България, както и той се изрази - Да живее българската православна църква!
Защо?
***
Бербатов се оказа фен на Първа инвестиционна банка - това ме накара да се замисля за някои неща. В средата на 90-те години за първи път по подобен начин бе използван Христо Стоичков. Легендарна стана фразата му „Който играе - пИчели..." - използвахме я масирано за реклама на телевизионното бинго във „Всяка неделя". Тази фраза е от едно иначе знаменателно интервю, което направих с Христо, в присъствието на мениджъра Менгея, в ресторанта на армейския стадион. Стоичков не поиска нито един лев. Съгласието му бе осигурено от Стойне Манолов, организатора на бингото. Да се върнем при клипа на Бербатов. Той е необичайно повествователен, разказът се движи плавно и гладко, но до едно време, когато Бербатов казва следното: „феновете са тези, които те подкрепят в трудни моменти". И после, след един малко изкуствен преход: „На кого съм аз фен? На ПИБ!" Излиза, че банката е в труден момент - което очевидно не е вярно. Това е едно недоглеждане на авторите на клипа. И още. Преди време Бойко отхвърли подозренията от себе си и каза, че в ДАНС знаят всичко за опита да бъде разклатено доверието в ПИБ. Какво чакат репортерите и не отидат там с десетина въпроса „Защо"?
***
Текст под снимка
Бербатов се оказа фен на Първа инвестиционна банка -това ме накара да се замисля за някои неща. (На снимката на БТА - футболистът при своята звезда в Алеята на славата на ЦСКА.)

вторник, 24 юни 2008 04:34:49