- Как си? - Виж ми сайта

сп. Мениджър - 116 стр.
- Как си? - Виж ми сайта

Михаил ВЕШИМ

Днес редакторите не познават своите автори. Поръчват им дописки по имейла, получават ги по имейла, редактират ги по имейла. Как да седнеш с такива хора да пиеш по едно и да си поговориш за професията? Освен да им пратиш „Наздраве!" по имейла
НЯКОЛКО ГОДИНИ БЯХ сценарист на сатирично куклено шоу по TB7. Шоуто се харесваше, имаше висок рейтинг и вярна публика, а на медийния фестивал в Албена печелеше награди. Преди няколко месеца телевизията бе продадена и първата работа на новите собственици бе да спрат сатиричното куклено предаване. Без обяснения, направо: от утре да ви няма! При пълно нарушение на договорите, които бяхме подписвали.
Ние, хората от екипа, веднага разбрахме причината за спирането. Новите собственици не искаха сатира, защото парите им се свързваха с куклата, която присъстваше във всяко предаване - една кукла с очила и брадичка катинар, дето е част от управляващата коалиция и притежава сараи в Бояна. Така че ставаше дума не за някаква особена програмна политика, а за чиста цензура. Цензура по време на демокрация, когато управляващите се тупат по гърдите, че у нас има свобода на словото. Актьорите кукловоди от екипа предложиха да протестираме по други медии. Те вярваха, че журналистическата колегия
ще ни подкрепи, че ще се вдигне шум по медиите и ще се чуят гласове в наша защита.
Нищо подобно не се случи. За кратко време се вдигна пушилка по форумите, тук-там се обади някой блогър, а най-тиражният всекидневник публикува читателско писмо по въпроса. И край. Журналистическата колегия предпочете да се занимава с ежедневните си герои -Азис, Юлиян Вучков, Венета Райкова и дивите на фолка.
Пишейки всекидневно за дивите на фолка, днешната журналистика съвсем се опитоми. Стана удобна и угодна на властта. Журналистите вече не се борят за принципи, а за хонорари. Вместо гражданска позиция искат да имат джип. Вместо собствено мнение - мезонет. Тъжно... Ако едно сатирично шоу беше спряно по този начин в първите демократични години, на цензорите нямаше да им се размине. Помните какви години само бяха - вреше и кипеше. Всеки опит да се заглуши свободното слово предизвикваше граждански и журналистически протести. Имаше разни сдружения за свободна журналистика. Хората митингуваха пред телевизията в подкрепа на любими предавания и водещи. Събираха подписи срещу уволнения. И властта се съобразяваше с подписките и протестите. По онова време събрахме повече от 500 хил. подписа за откъсването на вестник "Стършел" от ЦК на БКП. Ръководството на БКП се видя в чудо и остави "Стършел" да съществува като независим вестник. По-късно, преди десетина години, когато властта се опита да наложи свой човек за директор на Националното радио, на протест се вдигнаха не само работещите в радиото. Подкрепиха ги и други журналисти, и други медии.
А какво става днес? Един от най-активните радиопротестиращи преди години, изживяващ се като морален коректив на нацията, в момента продължава да води всеки ден свое предаване по ТВ7, без да го е еня за морала на новите собственици. И за произхода на парите. Когато зрителите го попитат в ефир къде изчезна кукленото предаване, иначе словоохотливият водещ губи дар слово и мънка под нос каквото са му наредили: че това е временно, че предаването пак ще тръгне някой ден... Някой ден, ама на куково лято!
Много е лесно да затвориш устата на днешната журналистика. Живеем в пазарна икономика и с пари всичко се постига. В случая дори не са нужни големи суми...
Помня какво беше и преди 10 ноември. Журналистиката беше послушна, защото нямаше друга възможност. Медиите се контролираха от една партия. Контролираха се толкова изкъсо, че нищо не можеше да се промъкне под зоркия поглед на отговорни и главни редактори. По онова време отговорните и главните редактори внимаваха не какво се пише, а какво да не се пише. И безпогрешно зачеркваха всяка оригинална мисъл, която не е в тон с партийната.
Тогава не можеше да се протестира на улицата.
Протестираше се по кръчмите. На маса - във "феята", в "Дивите петли" или "Стадион"... В "Преводачите", "Писателите" и най-вече в Клуба на журналистите...
В Клуба на журналистите имаше един келнер, който изстрелваше заучено: "Шишчета, кебапчета, кюфтета... Мешана скара!"... А когато му поискаш менюто, се обиждаше, донасяше го с неудоволствие и казваше: "Хайде, ти чети, пък аз ще викам няма!". Да, в менюто на Клуба на журналистите нямаше много неща, но пък там имаше атмосфера. Срещаха се колеги от различни редакции и говореха за нещата от професията. Говореха внимателно и понякога шушнеха, защото ченгетата в колегията никак не бяха малко (както се потвърди и с отварянето на журналистическите досиета). Макар да знаехме, че има доносници, все пак разговор се получаваше. За ролята на журналистиката, за принципите, за морала... Сега си мисля, че в Клуба на журналистите съм научил повече за професията, отколкото във Факултета по журналистика. Там, сред масите, срещнах много по-интересни хора, отколкото сред преподавателите в аудиторията.
Освен че се събирахме по кръчмите, в редакциите също имаше живот. Към пет часа, когато работата в редакцията на "Стършел" попривършваше, като най-млад ме изстрелваха до магазина за вино и мезе. Така, на евтино вино и евтин салам, продължавахме и след работно време в разговори за случващото се по света и у нас. Колкото виното напредваше, напредваха и дискусиите по забранени теми. "Алкохолът е нашият троен освободител" - тази мъдрост висеше на стената в една от редакционните стаи. Наистина, благодарение и на алкохола хората от "Стършел" преставаха да шушнат и да се оглеждат. И показваха истинската си природа на присмехулници с вицове и иронични забележки по адрес на властта.
В нашата редакция идваха и колеги от други издания. Понякога се получаваха доста шумни веселби -така научавахме какво става и сред колегията. Кого са уволнили, кого са назначили... На кого са спрели публикация и защо. Ние също ходехме по другите редакции и никой не ни гледаше с лошо око като досадници. Сядахме на чаша и в "Отечествен фронт", и в "Народна младеж", и в списание "София". Вратите бяха отворени, както и хората - интересуваха се от другите колеги, вълнуваха се от случващото се в професията. Само в "Работническо дело" имаше строга партийна дисциплина - там не пускаха външни хора даже до бюфета, заключваха си дори тоалетната, за да не я използват безпартийни.
Днес повечето редакции приличат на "Работническо дело" от онова време.
Там трудно може да проникне външен човек. Входът се охранява от охранителна фирма, има монтирани камери, на вратата охранител ти прибира личната карта и дълго те разпитва по каква работа си дошъл. То и за какво да ходиш по редакциите без работа - там цари стерилна атмосфера. Прилежни журналисти като пчелички са се привели над компютрите и изпълняват указанията на ръководството. И повечето от днешните журналисти си гледат съвестно работата - запълват чинно и старателно определеното им вестникарско място. Все едно с какво - с любовника на Азис или с бебето на Венета Райкова. За какво да се виждаш с такива хора и за какво да си говорите? За новия им модел мобилен телефон или за екстрите на новата им кола? Най-добре за времето... Защото другите теми са табу. Веднъж в една такава редакция си позволих иронична забележка по адрес на шефа им и двама от присъстващите веднага излязоха, а един се пъхна под бюрото.
Сигурно и компютрите са виновни, че се отчуждихме един от друг. Днес редакторите не познават своите автори. Поръчват им дописки по имейла, получават ги по имейла, редактират ги по имейла. Някои издания дори не си пишат истинския адрес, а дават само адреса на имейла. Как да седнеш с такива хора да пиеш по едно и да си поговориш за професията? Освен да им пратиш "Наздраве!" по имейла.
Днешните журналисти няма къде да се срещнат, за да си говорят. И случайно да спреш колега на улицата, щом го попиташ "Как си?", ще ти отвърне: "Виж ми сайта!". И ще продължи: "Дабълю, дабълю, дабълю...".
Такова е времето, такава е журналистиката - сайтове има, човешка дума няма...