Главният редактор на „Тема" Валери Запрянов: Най-голямата суета е да искаш да се харесаш на всички

Труд - 13 стр.
Главният редактор на „Тема" Валери Запрянов: Най-голямата суета е да искаш да се харесаш на всички

Ваня ЕМИЛОВА

Издателят и главен редантор на списание „Тема" Валери Запрянов е роден в Благоевград. Журналистичесиата му кариера започва е във в. „Пиринсно дело", после работи и в „Работническо дело". Най-известен е като създател на в. „Стандарт". През живота си е работил и като монтажник в „Кремиковци", както и като вносител на пропан-бутан. Запрянов е бивш алпинист, запален ловец и страстен пушач на лула.
Съпругата му Стела е учител по математика, а децата му Христо и Катерина също са журналисти.
***
- Г-н Запрянов, предупредиха ме, че няма начин да се съгласите да отговаряте на лични въпроси. Защо? Нали има една приказка, че който го е страх от неудобни въпроси, клюки и злоба, не бива да влиза в занаята.
- Изобщо не ме е страх, просто не обичам да се разгалвам. Не обичам да давам интервюта, защото това е най-лицемерният жанр. Човек казва това, което иска другите да чуят за него. Преди месец разбрах, че животът не е безкрайно дълъг и реших да казвам само това, което мисля. Отказах се на втората седмица, защото започнах да се карам със скъпи за мен хора. По-добре е човек да мълчи.
А това с клюките и злобата не е моята професия. Няма и неудобни въпроси, стига да бъдат нормални, етични и смислени. Давайте сега неудобните въпроси!
- Дъщеря ви дълго правеше интервюта с детектор на лъжата и задаваше точно неудобни въпроси. Ако някога застанете срещу машината, има ли с какво да бъдете разпънат на кръст?
- Всеки си има някаква черна стаичка, където прибира по-интимните си неща. Всеки се срамува от нещо, което е правил в живота си.
- Вие от какво се срамувате?
- От много неща се срамувам, но няма да ви ги кажа, защото ме е срам. Най-близките ми хора ги знаят. Можеш да сгрешиш в ситуация, с даден човек, можеш да излъжеш, да обидиш. Вие не лъжете ли?
- Каква е тайната на успеха на „Тема"? Че го правите за умни читатели, или че говорите на читателя, без да се правите на по-умни от него?
- Ако наистина го мислите, това е най-големият комплимент, който съм чувал за списанието. Най-мразя да бъдем нафукани, да се обичаме и да ни личи. Всеки човек се обича.
- Вие сте мъж с размах -не ви ли омръзва да правите само едно списание?
- Не ми се занимава с друго, даже това ми е много. Преди време една колежка, която ни напусна, каза, че при нас е много трудно да се работи, защото трябва да се мисли. От скромния си 25-годишен опит в медийния бизнес мога да ви кажа, че обществено-политическо седмично издание се прави много по-трудно от всекидневник. Иначе има рутина. Човек расте в професията за 4 години, после започва едно
плато - още 3-4 години, и следва слизане надолу.
- Вие къде сте?
- Аз съм на платото и се чудя дали да променя нещо в списанието, или да оставя друг да го прави.
- А ще усетите ли падането, когато дойде?
- Бих се усетил. Аз съм като кучетата - усещам земетресението, преди да е станало. Усещах икономическата криза с кожата си, преди да се е случила. Не можеш да слагаш на масата повече, отколкото произвеждаш. Аз съм повече песимист, отколкото оптимист. Според всички книги човек трябва да се събужда с ведра мисъл, да се усмихва пред огледалото и да се чувства победител. Аз не го мога това. Не мога да съм кух оптимист.
- „Най-нездравословното ми качество е не да се харесам на началниците, а на подчинените си." „Обичам да се правя на това, което не съм." Казали сте го от суета, нали?
- От суета е, разбира се. Най-голямата суета е да искаш да се харесаш на всички. Всеки се прави на това, което не е - по-красив, по-можещ, по-знаещ. Целият живот е една игра. Аз се мъча да си играя моя театър пред публика, която аз избирам. Не обичам да съм пътуващ театър.
- Политиците са своеобразните началници в държавата. Случвало ли се е да се държите така, че да им се харесате?
- Не, никога. Аз съм единственият български журналист, който е канен да пътува с началници в чужбина и никога не го е правил. С това ви илюстрирам отношението ми към професията. Целта ми не е да се харесам на някого. Аз нямам друг бизнес, какво може да ми даде приятелството с един началник?
- В предварителния ни разговор по телефона ми казахте, че вече сте стар за любов. Нима не ви ухажват репортерки?
- Не. Честно ви казвам. Или съм действително стар и не забелязвам вече. Имаше време, когато, като се появеше нова красива колежка в редакцията, коефициентът на полезно действие се увеличаваше стократно. Всеки гледаше да пише най-хубавите си материали, за да блесне. Това вече го няма. Вие, младите,
остарявате преди нас.
- В журналистиката има най-много разведени, стари моми и ергени. Вие как се опазихте?
- Ами ожених се рано и затова не съм стар ерген. Жена ми не е журналистка (смее се).
- „Любовта е толкова голяма сила, че може да бъде надмината само от летенето", казва Мигел де Сервантес. Вие сте били алпинист, а това издава стремеж към висините - нещо много близо до летенето. Сега катерите ли се от време на време?
- Аз съм много щастлив човек, защото летя насън. Поне веднъж в годината. И след този сън винаги ми се случва нещо хубаво - или срещам човек, когото отдавна не съм виждал, или някой проблем ми се решава от самосебе си. Обичам да летя, да виждам други светове. Що се отнася до голямата сила на любовта -жена ми е добър, умен и свестен човек. Това, че ме взе, е най-големият шанс в живота ми. Затова за любов трудно мога да говоря вече.
- Ами говорете за любовта си към нея - тя ще прочете твърдението ви и ще се обиди.
- Любовта е началото, обичта е краят. Обичта е най-рафинираното чувство. За мен тя е, ако от теб зависи да промениш съдбата на един човек, да можеш да я промениш. Ако можеш да вземеш болката му, да я вземеш. Това се постига с безкрайно дълго съжителство. Ние сме женени от 34 години, минали сме през всякакви катаклизми и ядове. Както казваше една моя баба: „Покрили с керемиди, за да не се види." Няма семейство, в което нещата да са като в сапунка.
- Някои хора не изпитват вина, ако освен с обичания човек са и с някой друг, в когото са влюбени.
- Аз съм известен с това, че не се влюбвам. Бягат ми тези тръпки.
- Сам казвате, че сте били строг родител и не сте хвалили децата си. Дали затова ви наследиха в професията, въпреки желанието ви да не се занимават с журналистика - за да ви докажат, че могат да се състезават с вас?
- Не съм имал много време за тях. Сега страшно съжалявам, че не съм ритал футбол със сина ми. Бях зает да правя кариера. А иначе у всяко дете го има това -да докаже на баща си, че може. Баща ми беше много по-възрастен от мен и бях млад, когато си отиде. Винаги, когато нещо съм постигал в живота, ми е бил най-необходим. Той ми казваше, че от мен нищо няма да излезе. Всъщност това е дежурната приказка на всеки български баща. В моменти на успех съм си казвал: „Добре де, къде си сега да ме видиш?" Тогава родителят ти е най-необходим. Наистина, давам си сметка, че моите деца са в този занаят, за да ми докажат, че могат повече от мен. А аз съм абсолютно сигурен, че могат повече от мен. ..
- А готов ли сте вече за внуци? Казват, че дядовците компенсират строгостта към децата с много глезене на внуците. Представяте ли се как лазите по пода с малчуган на гърба, който ви язди?
- Искам да имам внуци. Аз съм голям детешар - винаги се разбирам с децата. Ще ме яздят на конче, ще ги науча да псуват и на всички други щуротии, на които аз съм бил учен.
- Какво толкова хубаво има в лова? Там се убива, а както вие обичате оръжието, може просто да постреляте на някое стрелбище?
- Вижте това диво прасе на снимката на стената - това е един танк, който се изправя срещу вас. Ловът е нещо много първично. Той е закодиран у мъжа, както у една жена е закодирано да роди. Какво искате -да плета на една кука и да бродирам ли (смее се). Ловът разтоварва. Вие да не мислите, че на всеки лов убиваме?!
- Мечтаете ли да избягате от сцената, на която сте повече участник, и да си направите къщичка на село, където да отглеждате домати например?
- Намерил съм си мястото, в което мисловно съм поне десет пъти на ден. Това е село Ковачевица в Родопите, където бягам в края на седмицата. Преди в петък винаги си носех проблемите вкъщи и събота и неделя бяха дни за страдане. Сега установих, че петък е ден с две копчета - натискам това за изключване, заминавам на село и в понеделник се връщам. И виждам, че проблемите не са толкова страшни и са по-лесно решими.
- А напъвало ли ви е да вдигнете църква или да напишете мемоари?
- Напоследък всеки го напъва да издава книги. Аз нямам услужлива памет, трудно бих написал мемоари. Бих написал спомените за моя измислен род, за да оставя неща, които не съм имал време да разкажа на децата си. Но те в никакъв случай няма да са за публикуване. Да направя паметник неръкотворен не съм мислил. Но защо пък не?
в. Труд - стр. 13
неделя, 16 ноември 2008 03:14:29