Проф. Георги Лозанов, културолог, медиен експерт: Интернет няма да победи книгата

Черноморски фар - 7 стр.
Проф. Георги Лозанов, културолог, медиен експерт: Интернет няма да победи книгата

Йорданка ИНГИЛИЗОВА

В Чехия е регистриран световен рекорд в издаването. Визуалният човек може да е изместил четящия, но това е временно
- Г-н Лозанов, твърдите, че книгата е една масмедия, не е ли тя заплашена от нашествието на интернет?
- Да, книгата е първата масмедия, после идват - печат, радио, телевизия, а сега интернет. Абсолютно съм убеден, че книгата няма да бъде победена от новите медии, които и да са следващите. Обаче! Ясно е, че има територии в културата и комуникацията, които преди са се обслужвали от книгата, сега интернет поема този ангажимент. Това особено важи за младите поколения. Но къде книгата предварително е победила интернет? Две са нещата - удоволствието и познанието. Обичам да цитирам Ролан Барт - докато аз чета, моето тяло също чете, и то друг текст, това , което мога да пипна, да бъде при мен. Текстът на екрана, на компютъра е като поглед през прозореца, извън твоето лично интимно пространство. Текстът там е ничий, докато книгата го прави мой.
Неслучайно хората си купуват книги и много често, което не е добър пример, не ги и прочитат. Но те влизат в хоризонта на тяхното тяло. Книгата е като част от удоволствието. Човек, когато се кани да почива, първата мисъл е - с книга в леглото - тогава когато текстът е станал продължение на твоето тяло и изпитваш почти физическа радост от текста. Това е силата на книгата! Тази нейна обвързаност с тялото, с телесното, създава особената еротика на четенето, която не може да се прояви по никакъв друг начин. Това е победата над екранния текст. Втората важна сила на книгата е изборът - тя стига до нас на базата на предварителното желание да я направим своя. В интернет има океан от информация, която не е познание. За да стане, тя трябва да мине ценностен филтър. Интернет е море, в това му е силата, в това му е свободата, но не е за смъртните - ако бяхме безсмъртни, щяхме да имаме цялото време всяко нещо да стига до нас, но понеже не сме и времето е ограничено, избираме по-важното. Интернет е медия за безсмъртните, книгата - за смъртните.
- Днес много често се говори, че процесът на четене някак изтлява, губи онзи ренесансов патос, въздигнал човечеството, а в същото време броят на издадените книги расте. Споделяте ли подобни
твърдения, по-малко ли четем днес?
- Въпреки завземането на част от територията на книгата, въпреки целия екологичен проблем, в световен мащаб книгоиздаването не се свива. В Чехия например е регистриран световен рекорд в издаването. След телевизията през интернет дойде поколение, което в някои отношения получава много повече, а някои изследователи теоретизираха този процес - казаха, че визуалният човек замества четящия, че предпочита да гледа вместо да чете. Това обаче е свързано с общ културен обрат. Променя се културната среда и тя избутва на преден план едно средство за комуникация вместо друго. Има трансформация на културната парадигма и аз съм убеден, че тя ще се промени отново. Визуалният човек може да е изместил четящия, но това е временна победа. Когато чета, аз си представям образите и ги слепвам, правя ги от своя собствен опит. Например, Фани Хорн носи чертите на леля ми в моята глава. Аз съм я слепил по някакъв начин от собствените си спомени и стимулиран от Димитър Димов.
Отказът от четенето е всъщност отказ от въображение. Желанието да подчиняваш на собственото си въображение света е изконно човешко желание, а книгата стимулира това. Нещо повече, Юлия Кръстева казва -изображението е прозрачна семантична структура, през която се наблюдава словото. Когато гледаме картина, тя също задвижва разказа в нашето съзнание. Дори визуалният човек не е противопоставен същински на четящия. Четенето е радостна сфера на въображението, която подхранва самото ни съществуване. Ако цитирам Камю - помага ни да не извършим логическото самоубийство, към което животът сам ни тласка. Затова смятам, че четенето не умира, а преминава през различни фази. Неслучайно мои приятели са ми казвали, че като отидат в непознат град, първо питат къде е библиотеката. В един град трябва да се влезе отнякъде, а човек е свикнал да влиза в непознатото през книгите, през текста. Само преди един век или малко повече първото, за което е питал човек, е къде е църквата. Аналогиите са ясни. Сега интернет е огромната виртуална библиотека, една библиотека без книги, чийто достъп е no-лесен и по-екологичен - технологично можем да се обслужваме от вкъщи, входът към книгите е моят персонален компютър.
- Това като че ли оставя на втори план градските библиотеки, за които вие казвате, че ще стават все повече музейни институции. Дали не влизате в конфликт с идеята за превръщането им в съвременни информационни центрове? Или имате предвид музей от нов тип, който живо и атрактивно да привлича аудитория?
- В света на комуникациите всички информационни дейности все повече ще се извършват у дома, от домашния компютър и няма смисъл да се ходи в библиотеката. Но тя, библиотеката, е много важна, за да създаде ценностна значимост на книгата. Книгата все повече ще се превръща в предмет, около който се получава сакрално пространство. Тя е една от опорите на света, който обитаваме. Интересна перспектива е тази, че книгата не може да се прагматизира. Двата музея - на изображението и на книгите, в някакъв смисъл може би ще започнат ако не да се сливат, то да си взаимодействат, да изграждат общи програми. Така си представям нещата. Европейското културно пространство се крепи на храмове, т.е. изисква да се простира около сакрални пространства. Религиозният разказ не е доминиращ в съвременната култура и други типове културна храмовост са важни, а библиотеката е един от центровете или тази модерна сакралност.
- Автобусът на "Голямото четене" премина и през Бургас, имаше голям интерес. Какъв е смисълът според Вас и успешна ли е тази акция?
- Това наистина е една акция, която създава общуване около книгата. Отиваш и занасяш своя книга, а си вземаш друга. Сякаш ние, читателите, започваме да се превръщаме в част от нещо, придобиваме клубно чувство. Създава се голям клуб на хора, които имат общи допирни нагласи. Затова е ценна тази пътуваща библиотека, че стимулира това усещане. Има интересен аспект
тук, тя събира два модуса на отношение към книгата. В личната библиотека стои книгата, която наричам моя, която има особена стойност в моя живот, а в публичната е книгата на всички, която минава от ръка на ръка и която се превръща в предмет - държал я е преди това някой друг, сега аз... Автобусът на "Голямото четене" стои някъде между двете и в този смисъл е мното интересен за наблюдение и изследване. Той е пресечна точка между тези две библиотеки, едно възможно простраство между тях - хем е книгата на другите, хем е моята книга...
- Като споменахте няколко пъти сакрално, да Ви попитам - с какво асоциирате Бургас, какви спомени събужда у Вас градът?
- Бургас е много артистичен град, не случайно се гордее със своите фигури, със своите личности. Долавям онази атмосфера, от детството ми, когато минавахме на път за Созопол и обратно. Бил съм много лета, помня къщите по "Богориди". И запазената предкомунистическа атмосфера на общуването между хората помня много добре. Културен град, а културата е съпротива. Който имаше съпротива, не беше се поддал на онази схема на живеенето. Градът не се беше превърнал в софийска провинция, защото морето винаги създава идеология на космополитност.
- Защо според Вас се оказаха толкова много хора от гилдията, свързани с ДС и нужно ли е, докога ще се замайваме с досиета и с това минало -на час по лъжичка? Цяла епоха мина, поколения израснаха, а и професията пострада, не толкова отделните личности...
- Така е, ясно е, че това е горчивка за професията. Но съм абсолютно убеден, че трябва да се изпие по три причини. Първо, като се отвориха преди досиетата, се оказа, че през посткомунизма и досега хората, които са свързани с ДС, са на ключови места. Никак не са маргинализирана пенсионирана група, нещо повече - те са по-активната група, която успява да превърне в разработка дебата за отваряне на досиетата. Гласът на хората, които се съпротивляват и искат морално възмездие, е много по-тих. Онези хора много по-мощно са говорили. А във всекидневната комуникация кой казва нещата е по-важно. Когато става дума за коментар, е много по-важно кой го прави. Даже имам предложение - да падне забраната да се отварят досиета на починали хора по отношение на сенчестите босове. Моята прогноза е, че мнозина ще се окажат свързани със службите, защото схемата е ясна - млади момчета, минали през спортните школи... Трето, най-важно за мен, това е проблемът с миналото. Ние не можем да не казваме, че сме живели в престъпен режим, комунистическия, независимо че персонално хората не са усещали по еднакъв начин репресията, която се шири в много големи пространства. В единия си край са лагерите, в другия - репресия на мисълта, можеш да мислиш това, което ти е позволено. Това е невъзможен режим! В Германия фашизмът беше осъден 20 г. след войната, тъй че не мисля, че сме закъснели.
- Но проблемът сякаш си стои, неотдавна млада режисьорка ми сподели, че се чувства отвратена и че се заражда днешен страх и ужас, че някой някъде също слухти?
- Миналото, за да стане минало, трябва да знаем какво се е случило. Добро ли е, лошо ли, в каква пропорция, откъде идва лошото, кой го носи. Виждам, че "горе" искат да не протече моралният дебат и постоянно се занимават с ценностния релативизъм. Но е престъпление - това са двата псевдолирически герои на прехода, първият са мутрите, вторият - агентите. И са от един и същи епос.