Гей в опасна близост

Гей в опасна близост
в. 24 часа
Георги ЛОЗАНОВ

Известно е, че шансът да лансираш нещо по телевизията е най-малък, ако го изречеш на глас, ако директно го пропагандираш. Това веднага задейства самозащитните механизми на аудиторията по формулата „Той ли ще ми каже на мен". Далеч no-успешно е, ако посланието е на ниво присъствие, образ, персонификация... Така стана с хомосексуализма. В момента поне три гледани предавания се водят от трима души, заявили къде no-откровено, къде „под сурдинка" своята сексуална различност: Азис и Дим Дуков в TV 2 и Евгени Минчев в „7 дни". Те не говорят за това от екрана, а просто са на него. Внушението е ясно: да си хомосексуалист в България вече нито е срамно, нито е странно, ти си като другите и дори по-добър от тях - по-артистичен, по-забавен, по-остроумен, с повече фенове... Телевизията съдейства, разбира се, подпомогната от културното отваряне на обществото, за легализацията на алтернативната сексуалност. За промяната на отношението към нея. През последните десетилетия у нас то мина през три етапа: преследване, отрицание, търпимост (или поне примирение). Преследването, както може и да се очаква, дължим на комунистическия режим. В общата му агресивност към всяко различие без видима връзка с официалната марксископенинска идеология той погва и гейовете, включително по съдебен ред. Още се помни показният процес от 60-те години на миналия век срещу по-известните сред тях (с място в българската култура). Повече процеси няма, но така или иначе до края на соца хомосексуалната ориентация те изпращаше в нелегалност. След 1989 година с падането на забраните реабилитацията на човешките права и местния „бум" на сексуалната революция хомосексуализмът излезе „на светло" и дори се превърна в мода със своите знакови места, най-известното от които беше „Спартакус". Това обаче беше сигнал за мощна съпротива от страна на доминиращите хетеросексуални нагласи, за мачистки разпри и гнусливо воайорство. В най-добрия случай ролята, отредена на гейвете в посткомунистическото общество, беше на съвременни шутове, на екзотични „цветни феи", които стават единствено „за мезе". Хомосексуализмът се заяви, но главно за да бъде порицан и отречен. Третият период - на търпимостта, дойде някак от само себе си, като част от превръщането ни.в консумативно общество с характерната за него „истерия на избора". Всичко трябва да подлежи на избор - от марката прах за пране или политическата партия, през религията, та чак до пола. Подобна възможност се захранва - няма как, с толерантност към различностите (колкото повече, толкова по-добре). И сексуалната различност, естествено, стана един от големите екрани на индивидуалния избор, бързо присвоен от малкия екран. В такава ситуация обаче, когато хомосексуализмът се придвижи от перифериите към центъра на обществото, става важно да има и главно да спазва стандарти на публично присъствие, по свой начин да пази „добрите нрави". На първо място това значи да излезе от зоната на телата и да влезе в зоната на образите, да се превърне в тип култура с присъщата й „мека подривност" и пародийност. Възможните й територии са медиите, изкуството, индустрията на забавлението. Извън тях демонстративните знаци на сексуална ориентация, била тя хомосексуална или хетеросексуална, са не само лош вкус, но и символно насилие. Второ, сексуалното малцинство да не допуска масонски маниер на организация - взаимно подпомагане на сексуален принцип, което води до „обратна дискриминация" на хетеросексуалното мнозинство. Трето, да не използва публичните трибуни (пък и частните контакти) за подбуждане към хомосексуализъм, да не се саморекламира, включително и с отдалечени от сексуалното послания. Особено пред аудитории на малолетни и непълнолетни. Вероятно могат да се изведат още много стандарти и това предстои за българското общество. А и за българските медии, доколкото чрез тях хомосексуализмът се легализира. Изглежда, сме на прага на една нова, неписана глава от Етичния им кодекс. стр. 16