Доц. Георги Лозанов, критик: Жълтите ни вестници се родиха черни и страхливи

Доц. Георги Лозанов, критик: Жълтите ни вестници се родиха черни и страхливи
сп. Тема
Светослав СПАСОВ

- Г-н Лозанов, защо жълтата преса става все по-мощна, а сериозната губи читатели?
- Нека разделим въпроса на две и първо да видим какво става с тиражите на сериозната преса. Вестникът е в отстъпление като глобална тенденция. Първо -защото електронните медии отдавна поеха чисто информационния поток. В близкото десетилетие традиционният сериозен вестник ще трябва да префор-мулира мястото си в живота на потребителите. Не мисля, че може изобщо да изчезне. Но неговата съдба ще бъде да е елитарен. Читателите му ще се организират в нещо сходно с английските клубове. Масовите информационни потоци, доколкото въобще минават през „хартиени вестници", ще са през безплатните издания.
Българските вестници имат хибриден характер. Вие ги наричате сериозни, но те, както е известно, са на границата между сериозното и жълтото. Родната сериозна преса през цялото време възпитаваше интереса на аудиторията към жълтото. Не съм склонен обаче да я съдя, защото този интерес се дължи на сенчестия характер на обществото.
През прехода публичните фигури, роли и идеи не бяха същинската мотивация за това, което се случваше. Нещата ставаха някъде на сянка - и в политиката, и в икономиката. И ако читателите останеха при публичната видимост на нещата, започваха да приличат на котка, която обикаля около аквариум. Тогава сериозната преса започна да използва механизмите, присъщи за жълтите издания. Какви са те? Превеждаш публичните отношения на езика на частния живот и така обясняваш нещата. Този бил с този, взел от другия, спал с третия. Разкъсваш външната обвивка и наблюдаваш публичните фигури като частни хора.
Цялата визия на посткомунистическите медии към обществените персони бе като към частни лица, ангажирани по някакво стечение на обстоятелствата с публична роля. В крайна сметка винаги се оказваше, че властта им трябва, за да откраднат кокошка. Което от само себе си ги превръщаше в частни лица, а и погледът към тях ставаше жълт.
Всичко това работеше за жълтата преса и тя дойде да си прибере дивидентите. При цялата привидна съпротива спрямо нея. Публично дори изобщо не се признава, че буди интерес. Доскоро съвсем малко хора бяха склонни да си кажат, че я четат. Това бе непрестижно занимание, което криеха от самите себе си. Напоследък хората, склонни да си признаят на висок глас, че четат жълти издания, стават все повече. Защото частният терен е стабилен, на него далеч по-лесно можеш да разбереш какво всъщност се случва. Публичният е хлъзгав, там най-често те лъжат. Така все повече нормални хора искат да воайорстват, да огледат нещата откъм частната им страна. Оттам истината се вижда по-добре и оценките са по-ясни - тоя е гаден, тоя краде, а тоя - лъже.
- Казва ли българската жълта преса истината?
- Българската жълта преса започна по възможно най-омерзителния начин - като компроматна. Не бе жълта, а черна. Жълтата преса е медийна сфера със собствени стандарти. Човек може да ги одобрява или да не ги одобрява, но по цял свят тя има своята професионална етика, която спазва. Един добър жълт вестник може да е по-професионален и в този смисъл по-морален (защото професионализмът е и етика) от един сериозен вестник. Нашата преса не бе такава. За да се продава, тя измисляше истории. Да измисляш истории - това не е жълта преса. Това е брак, макулатура. Не е медийно поведение да продаваш на хората информационни ментета, опаковани с конкретни имена и лица.
Нашите жълти вестници започнаха така. Постепенно обаче някои от тях вече дават знаци, че се развиват. Вече изглеждат стабилни, радват се на добър читателски интерес, добиха финансов ресурс, написаха си собствениците, адресите. Налице са всички предпоставки да влязат в рамките на нормалната жълта преса, спазвайки отдавна установената формула - да бъдат насочени към частния живот на публичните лица. И се появиха и добри професионални попадения в тази насока. Така на дневен ред идва въпросът - какво означава частен живот при публичните личности? Българският Закон за радио и телевизия дава някакво определение - здравето, сексуалността и семейството. Така дефинирано, в центъра на частното пространство стои тялото. В последна сметка именно от него се интересува жълтата преса, а това значи и от греха, страха, страстта...
- И по света ли е така?
- В обществата, в които правата на човека се спазват, личният живот се охранява като неприкосновена територия. В същото време обаче едно от ясните правила там е, че публичните фигури трябва да допускат чуждите погледи в тази неприкосновена територия. Когато публичността на един човек започне да набъбва, едно от неписаните му задължения е да „вдигне щорите". Публичното и частното са двете части на едно цяло и колкото повече едното расте, другото намалява. Понякога искрено съм се учудвал от викторианските и лицемерни оплаквания на българските известни хора от нахлуването на медиите в личното им пространство. Щом си тръгнал да се пързаляш по тази писта, да трупаш слава, трябва да търпиш погледите на тези, които са готови да те прославят. Защото какво е славата? Нищо повече от множество чужди погледи, полепнали по теб. Самият аз също съм стоял пред този проблем. Преди две-три години имаше драматичен обрат в живота ми - сложен, на късна възраст, на много труден биографичен терен, с последствия върху невинни хора, които преживяха тежко събитията. Давах си сметка, че публичността на тази моя лична история ще засегне по много несправедлив начин моите близки. При мен идваха журналисти, мои студенти, които искаха да разберат повече. Не можех да им кажа: „Няма да стане". Нямаше да е честно по отношение на другите да говоря едно, а пък себе си да поставям пред скоба. И си понесох целия травматичен ефект на чуждия поглед. Защото този ефект съществува. Заради него се е родила и една прочута формула: няма щастливи звезди. Звездата е кентавър. Тя винаги е парче публична реализация, слепена с парче частен живот. Понякога тези две части се застъпват. Има звезди, които дори се опитват да направляват процеса. Те доброволно се отказват от правото си на частен живот, създават цели PR екипи и по този начин се опитват да контролират навлизането на медиите в личното си пространство. Дават пресконференции по частни поводи - раждане на деца, сватби, разводи и т.н. Новият тип звезди дори форматират личния си живот съобразно обществената представа за него. Например Мадона. Отношенията с баща й, сексуалността й са в много голяма степен намислени така, че да са във взаимодействие с публичната роля, която си е избрала.
- Всички родни публични фигури ли влязоха 6 полезрението на родната жълта преса?
- Не. Жълтата преса в България дълго бе страхлива. Не пипаше много политиците, частично се занимаваше с мутрите, no-скоро я интересуваха мутресите. Нейни постоянни обекти бяха 20-30 шоумени, някои още от времето на социализма. Лили Иванова и Слави Трифонов -това бяха трайните й любимци. Издевателстваше се много и над Емил Димитров, Бог да го прости. Едва напоследък издателите започнаха да разширяват кръгозора си и да влизат в голямата игра, която тези издания по света играят.
Защото истинската жълта медия има две приложни полета. Едното е да прави PR, за което вече стана дума. Другото са разследванията отвъд публичността. Там тя може да е много по-интересна и полезна. Да търси обратната страна на лицата на известните, за да покаже, че „совите не са това, което са". Чак напоследък българската жълта журналистика се зае с тази си функция. Разбира се, с доста дърварски методи и с доста фалшификации, на каквито е свикнала отпреди. Повече през клюките и слуховете и с инерция на донамислянето. По този начин влезе в света на сенчестия бизнес и започна да прави разследванията си. Така че ако извърви този дълъг път, ще може да изпълни истински отговорна гражданска мисия. За целта жълтите издания трябва да започнат да разобличават, да поемат риск.
Само така те ще създадат доверие в себе си. В момента мисленето за българската жълта преса е: „Знам, че нещата не са реални, но пък е забавно."
- Защо родните жълти издания не използват основното си оръжие - папарашката снимка? Защото законът го забранява или?
- По-сложно е. Навсякъде по света има ограничения за това човек да бъде сниман и записван. Папарашката снимка е форма на разобличаване. Вече ви казах, че дълги години родната жълта преса не се занимаваше с разобличения. Тя се занимаваше с измишльотини. Измишльотините не могат да се илюстрират, няма как да стане. По-скоро се използваха фотоколажи, чрез които се симулираше реалност. Папарашката снимка ще стане важна, когато жълтите медии се заемат с другата си функция - разследванията.
Освен това в нашето малко и семейно общество почти липсват местата на алтернативната гледна точка. Дори чисто пространствено звездата няма да бъде открита на някое интересно място, до което обикновеният човек няма достъп. Тук всичко се върти около „Син сити" и в още четири-пет други клуба. В тях липсва каквато и да е изключителност - всяка вечер те са част от потока и в тях всеки е пред очите на всеки.
стр. 18-19